Надя седеше самотно на една пейка в градската градина, ронеше тихо сълзи. Може би защото загуби своя любим или защото илюзиите ѝ за вечна и вярна любов бяха разбити на парчета по най-жесток начин. До нея седна Пламен – момчето, което тя харесваше тайно, когато беше по-малка. Така и не събра сили да застане пред него и да сподели смело за чувствата си.
- Какво ти стори? – започна той.
- Кой?
- Заради момче плачеш, нали?
- Да! Заради един идиот! Мислех, че ме обича, а той
шепнел любовни думи и на друга!
- Наистина е идиот!
- А сега ми казва, че предпочита нея... Идиот! Но
аз... го обичах...
- Не плачи. Той не заслужава! – Пламен посегна към
лицето на Надя и изтри сълзите ѝ. – Такова хубаво момиче не трябва да плаче.
Точно така – усмихни се, мила. Още по-хубава си като се усмихнеш!
Той я прегърна. Прекараха вечерта на пейката, един
до друг, говореха за какво ли не. Надя забрави своята мъка и дори разкри какво
е изпитвала към него преди години. Спомни си със смях колко е мечтала да бъде с
него и сподели, че се радва, че го е срещнала отново точно в този момент. Пламен слушаше унесен и се ядосваше на
себе си как не е забелязал това красиво момиче досега. Техните срещи продължиха
и за напред. Дълго благодаряха на съдбата, за това, че ги е събрала именно в
този тъжен за Надя ден.
Коментари
Публикуване на коментар