Изгубена любов

Таня седеше на своето легло в тъмната стая. Беше нощ, но тя не можеше да заспи. Отмести бавно кичур от косата си, за да даде път на сълзите, които се стичаха по лицето ѝ. В съзнанието ѝ изплуваха мрачни спомени, които ѝ пречеха да заспи. Спомняше си всеки един детайл и колкото повече се опитваше да забрави всичко и да не мисли за станалото, толкова повече се изпълваше с мъка и тъга. Тъга по изминалите дни с нейния любим и мъка за това, че тези моменти никога няма да се повторят. Таня и Данчо бяха заедно малко време, но всяка тяхна среща, всяка целувка, ще остане завинаги запечатана в съзнанието на момичето. Тя все още не можеше да повярва на случилото се, но се надяваше след време да си спомня само хубавите неща и да забрави кошмарния начин, по който Данчо излезе от живота ѝ. Но нямаше връщане назад...

Таня не знаеше с какво се занимава Данчо. Не я интересуваше от къде е намерил пари за последния модел BMW или пък за масивния ланец на врата му. Беше ѝ достатъчно да бъде с него. Толкова добре се разбираха, беше необходимо само да се погледнат, за да се досетят за какво мисли другия. Имаха много общи интереси. И двамата харесваха екстремните изживявания – скокове с бънджи, скално катерене, нощно плуване и всичко онова, което вдигаше адреналина. Обичаха малките деца. Таня мечтаеше да стане учителка в детска градина, а Данчо с удоволствие си играеше с двете деца на сестра си и желаеше някой ден да има свои. На третия месец от тяхното запознанство, той я покани да живее у тях. Разумът на Таня й подсказваше, че е рано за тази стъпка, но това, което изпитваше към Данчо беше по-силно от всичко, което диктува разума.

Момичето събра багажа си в един сак, сбогува се с родителите си и тръгна към дома на своя приятел. Качи се на втория етаж в кооперацията, където живееше той. Звънна на вратата. С известно закъснение, Данчо отвори, огледа нервно наоколо. Без да казва каквото и да било, показа с жест на Таня да влиза. Очевидно беше разтревожен:

-  Какво става, мило? – започна тя. – Защо си такъв?

-  Ти, ти... трябва бързо да си тръгваш!

-  Но защо? Нали за днес се разбрахме да се нанеса при теб?

-  Дааа, знам! Но сега е много напечено!

-  Нищо не разбирам! – Таня започна още повече да се тревожи.

-  Не задавай въпроси! Повярвай ми! За твоя сигурност си тръгни. Моля те? Обичам те! Не искам да пострадаш заради мен! Те... те...

-  Кой са тези те? Кажи ми! После ще си отида, ще направя всичко за теб... но поне да знам истината!

-  Ще поискат да си платя. Много съм затънал. Обадиха се, заплашиха ме! Ще ме открият!!!

-  Но, Дани, говориш несвързани неща! Кой те е заплашил? Дай да се обадим на полицията!

-  Ти не разбираш! – в отчаянието си Данчо седна на земята и започна да се клати като луд. – Аз... ти не знаеш някои неща.

-  Да, не знам! Обясни ми! Може да ти помогна!

-  Не можеш! Аз съм пропаднал тип! Не те заслужавам! Аз съм... долен дилър. От това, което правя, страдат децата...

-  Какви деца? Какво говориш?

-  Откакто ти се появи се промених, реших да се откажа, за да заживеем по-добре, да се откажа от тая помия, да си намеря свястна работа. Те искат да ме убият, защото искам да се откажа. Аз съм една тъпа пионка. Бях жаден за пари, коли и не усетих как затъвам. Сега не искам нищо такова, искам да съм с теб. Това ми е достатъчно...

Таня седна до него на земята и го прегърна. Сега той имаше нужда от подкрепа. Данчо се успокой малко, но изведнъж скокна като опарен:

-  Тръгвай си, докато е време. Забрави за мен. Скоро ще бъда труп!

-  Никога няма да те оставя. Като седиш тук си осигуряваш наистина смъртта. Трябва да се махнем!

-  Няма смисъл, навсякъде ще ме открият. Ще пострадаш, ако останеш с мен. Ти можеш да се спасиш...

Изведнъж се чу силно тропане на вратата, последвано от удар с крак. В апартамента нахлуха шест души. Единият от тях носеше бял костюм, а останалите бяха с черни костюми. „Белият“ очевидно бе шефа.  

-  Така... – започна този с белия костюм спокойно, – Дано е тук с хубавичката си приятелка. Как сме хлапе? Дойдох да си взема апартамента и колата и всичко, което е мое, дори и тази сладурана – той докосна лицето на Таня с пръст. При това Данчо скочи срещу него:

-  Не я закачай, Белия! С мен прави каквото искаш, нея не пипай!

-  Брей, ти си бил смел! Ако беше толкова смел щеше да събереш парите, които ми дължиш. Щеше да накараш тея хлапета да ти платят...

-  Аз не използвам твоите методи!

-  Хаха! Как ли пък не! Ми преди к‘во правеше! И таз добра. Ненавиждам несериозни хора. Като си се хванал на хорото, ще го играеш! Днес си от нашта партия, утре – не! Несериозен е, нали момчета – Белия се обърна към горилите си и те му се усмихнаха лукаво.

-  Ти тровиш невинни деца, по дяволите! Няма да ме сплашиш с твоите мутри! Аз се промених, не ми трябваш ти с тъпи ти пари!

Данчо пристъпи яростно към своя бивш шеф и му удари шамар, след това се обърна към дивана, бръкна зад калъфката и извади пистолет. При вида на оръжието Таня, която и без това беше изпълнена със страх, изпадна в истерия и започна да пищи. Приятелят ѝ хвърли пистолета на земята и тръгна да я успокоява. В този момент две от мутрите на Белия минаха зад Данчо и го хванаха. Друг пък удари шамар на Таня и тя падна на дивана почти в безсъзнание.

-  Танче... – крещеше Данчо – Танче... Копеле, защо я нарани!

-  Тя си го просеше! К‘во се е развикала! Кучка! Заради нея се промени нали! – отговори Белия.

-  Тя ме накара да се осъзная.

-  Лошо, много лошо за нея. Шопе, знаеш к‘во да правиш! – той погледна към мутрата, която удари Таня. После отново обърна поглед към Данчо. – Дано ти хареса гледката, малкия. Нали си падаш малко мазохист?!

-  Не, неее, остави я! Тя не е виновна за нищо!

-  Оо, не е ли виновна! Заради нея губя най-добрия си човек.

Шопа започна да разкопчава дънките на Таня, която безпомощно се опитваше да го отблъсне. Мутрата се опитваше да я целува, но тя захапа силно езика му. Данчо успя да се измъкне от лапите на тези, които го държаха, започна да се бори с Шопа. Повали мутрата на земята с ритници и юмруци. Белият и другите гледаха без да вземат участие. След като се справи с насилника, Данчо скочи и на този, който го беше вкарал в бизнеса с наркотиците. Белият се съпротивляваше, но тъкмо когато Данчо взе надмощие, се чу изстрел. Таня се беше докопала до пистолета, който преди това приятелят ѝ изпусна на земята. Куршумът уцели ръката на Белия. Мутрите хукнаха да помагат на шефа си. Двамата влюбени се запътиха към вратата с желанието да избягат. Таня тичаше напред, но точно когато Данчо излизаше от вратата се чу друг изстрел. Ранен падна младежът. Таня се обърна. Видя как пада нейния любим. Беше толкова красив дори и на прага на смъртта. “Тичай, скъпа...” – това бяха последните му думи. Тя нямаше друг избор. Хукна надолу по стълбите, бягайки от мутрите. Те я преследваха известно време, но се отказаха, тъй като вече беше изпълнена заветната цел. Данчо беше платил за измяната с най-тежката присъда: смъртта.

И сега Таня стоеше сама. В съзнанието ѝ се повтаряше постоянно картината със смъртта на Данчо. Съжаляваше, че не е разбрала по-рано в какво положение се намира той. Изглежда скоро нямаше да се отърве от призрака на нейния любим, който я преследваше и не ѝ даваше мира вече половин година след трагичната загуба. Загубата на единствената ѝ силна и истинска любов, любов, която не се основаваше на разума, а само на повика на сърцето. Тя със сигурност ще открие отново любовта, защото душата ѝ беше създадена да обича, но никога няма да изпитва същите силни чувства. Тя беше осъдена на този спомен, на тъгата по изгубената любов.

Ваша искрена,

МАРИЯ НИКОЛОВА