За стените, които изграждаме, когато няма любов в живота ни

Скъпи приятели, 

представям ви част 

от свои размисли относно любовта... 

Когато човек е сам, той издига стени около себе си, поставя бариери, мислейки, че така ще предпази сърцето си от нови разочарования. Измисля си различни критерии, на които да отговоря новият любим в живота, ако въобще някога го срещне. Убеждава себе си, че никога няма да се примири с определени "лоши" черти на характера на другия, че ще отблъсне всеки, който не влиза в определени стереотипи, който не отговаря на изискванията...

Животът обаче никога не е толкова категоричен и структуриран...

В един момент колкото и да сме твърди и решени да следваме определени линии на поведение в любовта, тя толкова бързо ни връхлита, че прави на пух и прах нашите изисквания и критерии. Когато срещнем истинската любов, постепенно отпада всяка забрана, всяко ограничение, което сме си наложили чрез силата на мисълта.

Всяка стена, която сме издигнали пред сърцето си, се разрушава. Сякаш стрелите на Купидон стрелят с мощна сила към кулите на нашия замък. 

Постепенно фалшивата обвивка от страх и липса на доверие към хората и светлото бъдеще започва да се пропуква. Готови сме да простим всеки недостатък на любимия, а всичките ни изисквания изглеждат смешни и нелепи. Завладени сме от хубавите качества, от начина, по които любимият човек ни кара да се чувстваме. Всичко друго е на заден план. Теглим по една м**на на глупавите задръжки, които ни пречат да изживеем щастието си и се радваме на всеки един миг, влюбени и обичащи.

Затова, мили хора, не губете време да издигате стени, да изолирате сърцето си и да си казвате, че никога няма да позволите любовта да проникне в него. Защото когато срещнете онази единствена и неповторима любов, която променя възприятията и разбиранията за света, всичко това ще ви се стори смешно и ненужно.

Затворете очи за дребните неща и позволете сърцето да ви води! Отпуснете душата си, нека лети, окрилена от Любовта!